Издръжка на дете след развод

Всеки родител е длъжен съобразно своите възможности и материално състояние да осигури усложия на живот, необходими за развитието на детето
Един от основните въпроси, който разглежда съда при иск за развод е издръжката на дете/деца, родени от брака. Този въпрос съдът ще разгледа, дори и да не е поставен от родителите.
Размерът на дължимата от родителя, на когото не са предоставени за управняване родителските права, издръжка зависи от нуждите на детето и от възможностите на този родител.
Нуждите на детето: определят се от обикновените условия на техния живот, взима се предвид възрастта, образованието, здравословно състояние, специфични нужди и пр.
Възможността на родителя, който дължи издръжка е показател за размера й. Тя се определя от доходите, имуществото, професионалната квалификация. Размерът на дохододите на този родител обаче не водят винаги да присъждане на висок размер на издръжка, който да излиза извън основната цел на месечната издръжка.
За размера на издръжката е от значение на кой от родителите са предоставени за упражняване на родителските права, кой от тях ще полага непосредствени грижи за отглеждането на детето.
В случай на развод по взаимно съгласие, двамата родители сами определят размера на дължимата издръжка.
Минималния размер на дължимата издръжка е в размер на една четвърт от минималната работна заплата. Максимален размер не е предвиден.
Посочените правила са важими и когато родителите не са сключвали граждански брак и до навършване пълнолетие на детето.
При изменение на обстоятелствата размерът на издръжката може да се намали, съответно увеличи.

Обида и клевета- престъпления от частен характер

Обидата и клеветата засягат отделни страни на една и съща правна ценност- човешкото досстойнство. Всяко едно от тях има отделен непосредствен обект на посегателство.
Обидата е престъпление, което най- пълно оправдава частния път на наказателно преследване- чрез подадена тъжба от обиденото лице. И това е така, тъй като няма установени обективни критерии, по които да се отсъди, че едно лице е било обидено. Обективно обидни думи и изрази не може само по себе си да обоснове наличието на обида по смисъла на НК. Едни и същи думи в един случай могат да обидят, а в друг случай да не обидят едно и също лице. А това означава, че търсенето на наказателна отговорност на извършителя зависи от волята на пострадалия. Единствен той може да каже настъпили ли са общественоопасните последици на обидата.
Казаното не можем да отнесем в същата степен до клеветата. При нея частният път за преследване не е единственият възможен.
Обида: "умишлено унижаване на чувството за лично достойнство на дадено лице", посредством неприлично отнасяне с него- думи или действия, които, които противоречат на изискванията за благоприличие и добрите нрави. Чл. 146 НК използва израза "чест и достойнство", за да покаже, че обидата засяга самооценката на пострадалия, собственото му разбиране за личната му оценка като човек. Но обидата може да се изрази и чрез думи и жестове, които не крият никаква отрицателна оценка за пострадалия ( например: едно грубо изругаване не съдържа оценка за пострадалия). Още- пострадалият може да се засегне и когато деецът даде груба оценка за неговите родители, деца и т.н. Пострадал от обида може да бъде само лице, което може и е в състояние да разбере унизителното отношение към него. Поради това не могат да бъдат пострадали от обида малките деца и страдащите от душевна болест- те не разбират смисъла и характера на обидните думи или действия. Престъплението обида е довършено, когато пострадалият възприеме обидните изрази или думи, т.е. обидата не може да бъде преразказана. Подобно деяние е несъставомерно. Обидата не може да бъде и безадресна- пострадал е винаги конкретно физическо лице. Не е налице обида, ако лицето не се е обидило. А дали то се е обидило или не за правото има значение само в един случай- подали ли е тъжба или не.
За разлика от обидата, клеветата засяга репутацията, доброто име на пострадалия, като не е необходимо той да е присъствал или чул лично клеветните твърдения. Достатъчно е тези твърдения да са станали достояние на поне едно трето лице. Престъпният характер на клеветата са твърдения и позорни обстоятелства, които са неистински или приписване на престъпление. Позорни са тези обстоятелства, които определят личността в отрицателна светлина от гледна точка морал и добри нрави. Неверността на клеветническото твърдение не е елемент от състава на престъплението, а обстоятелство, изключващо наказуемостта. Разгласяване на истински , макар и позорни обстоятелства, не е клевета (може да е например хулиганство). Липсва клевета и когато, деецът е убеден в истинността на разгласените обстоятелства. Ако клеветата е изразена в обидна форма, възможна е идеална съвкупност от двете престъпления. Престъплението е довършено с с факта на разгласяването на клеветническите твърдения, без да е необходимо някой да се е убедил в основателността на изнесените твърдения.

Ипотека при незаконен строеж

Допустимо е да се ипотекира имот, който е постраен незаконно, както и такъв имот да бъде предмет на разпоредителни сделки.
Това е така, тъй като незаконността на строежа и евентуалното негово събаряне е въпрос на административни процедури и същите не могат да се смесват с гражданско- правното действие на ипотечното право. Също така- допустимо е и принудително изпълнение върху такъв имот.
Длъжникът може да е ипотекирал земя ведно със сгради, които ще се построят, но тези сгради да са построени без строителни книжа или книжата да са нередовни. И в тази хипотеза съдебният изпълнител следва да счете, че ипотеката обхваща и незаконните сгради.

Наличието на наплатени данъчни задължения по отношение на недвижим имот при иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД

Дали наличието на данъчни задължения по отношение на недвижим имот, е основание за отхвърляне на иск за обявяване на предварителен договор в окончателен, предявен от купувача на имота?

 Неплатените данъци за имоти не са основание за отхвърляне на иска, а сомо основание да не се издаде препис от съдебното решение, с което предварителния договор се обявява за окончателен. Следователно, за да се легитимира като собственик на имота въз основа на влязло в сила решение по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, ишецът следва да заплати дължимите от продавача данъци за недвижимия имот.

Подобна е уредбата при прехвърляне на собствеността с нотариален акт. В случай, че не са заплатени данъците за недвижимия имот, нотариусът изповядва продажбата, ако собственикът писмено декларира, че е съгласен данъците да бъдат заплатени от продажната цена на имота и купувачът внесе дължимата сума в съответния бюджет.

Обстоятелството, че на пострадало при превозна злополука лице, е оказана помощ от случайно намиращи се лица на местопроизшествието не освобождава от отговорност причинителя на злополуката.

Чл. 140 НК гласи: Водач на превозно средство, който след превозна злополука, в която има участие, не окажа необходимата помощ на пострадалото лице, която е могъл да му даде без опасност за себе си или за другиго, се наказва...

Тази разпоредба цели не само на пострадалото лице да се окаже бърза и навременна помощ, но и да бъдат обезпечени предпоставките за евентуалната отговорност на водача на превозното средство, имащо участие в злополуката.
Фактите: моторист, без да притежава правоспособност, не спира движението на мотоциклета след скачането на пострадалата от него, въпреки че е видял нейното падане и е разбрал, че същата е изпаднала в състояние, което изисква оказване на помощ. Вместо да изпълни задължението, което произтича от упражняваното от него занятие (независимо от това, че не притежава правоспособност за управление на моторни превозни средства), мотористът избягал от местопроизшествието. Намиращи се наблизо лица оказали помощ на пострадалата. Мотористът твърди, че това е достатъчно, за да не бъде ангажирана отговорността му по чл. 140 НК.
Цитираната разпоредба обаче създава задължение на водача, предизвикал злополука да спре и окаже необходимата помощ на пострадалото лица. Намесата на външни на злополуката лица след нейното извършване не освобождава водача на превозното средство от това задължение.
Следователно, обстоятелството, че на пострадалата е била оказана помощ от друго лице, не може да освободи от наказателна отговорност извършителя на злополуката, щом като лочно той не е оказал такава.

За възможността да се води иск за ревандикация на идеални части от недвижим имот между съсобственици, ползваши имота, в случай, че ползването на единия съсобственик надхвърля обема на правата му в съсобствеността.

По поставения въпрос Върховния касационен съд се е произнесъл така:

Съгласно чл. 108 ЗС, собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това. Ревандикационният иск се определя като иск на невладеещия собственик срещу владеещия несобственик. Предпоставките за уважаването му са да се установи, че ищецът е собственик на заявената за ревандикация вещ, че тази вещ се владее от ответника и че последният няма противопоставимо на собственика основание за владението или държането на вещта. Искът за ревандикация може да се предяви не само срещу трето лице, но и срещу съсобственик, който ползва цялата вещ и не допуска ищеца да я ползва съобразно правата си. 

Когато съсобствената вещ се ползва от всички съсобственици, но упражняваната от тях фактическа власт не съответства на обема на правата им, интересът на съсобственика, чието право е нарушено, е да получи фактическа власт върху реална част от имота, съответстваща на правата му. В тази хипотеза търсената с иска по чл. 108 ЗС може да бъде постигната едва след разпределение на ползването на съсобствената вещ по реда на чл. 32 от същия закон.Съсобственик, на когото е предоставено по този ред ползването на реална част от вещта, може да иска предаване на владението върху нея от останалите съсобственици. Дотогава всеки съсобственик има противопоставимо на останалите съсобственици право да ползва цялата вещ, съгласно чл. 31, ал. 1 от ЗС, в пределите на взаимните ограничения, произтичащи от наличието на множество еднородни права върху един и същ обект.

Нищожността на упълномощителната сделка обуславя недействителност на договора за дарение

Фактите- дарителката, възрастна жена, страдаща от парализа и неврологичен дефицит е упълномощила едно лице да я представлява и да подпише договор за дарение на собствения й недвижим имот, като договаря само със себе си(т.е. лицето да прехвърли собствеността върху имота на себе си чрез дарение). Така сделката е изповядана от нотариус и лицето се снабдява с нотариален акт за дарение. Малко по- късно дарителката е починала.
Наследниците предявяват иск пред съда да обяви дарението за недействително, поради липса на воля на наследодателката за извършване на упълномощаването. Съображенията са: наследодателката страда от болест и парализа, намирала се е в много тежко здравословно състояние(поставила е отпечатък от палец, вместо подпис), което изклщчва възможността да разбира значението на извършеното от нея упълномощаване. Назначена е по делото медицинска експертиза, която установява тежкото нарушение на здравословното състояние на дарителката, катос същата не е била в състояние към момента на упълномощаването да осъзнава и контролира действията си.
При това положение, следва да се приеме, че е налице нищожност на упълномощаването поради липса на съгласие у упълномощителката, която поради тежко здравословно състояние е била в невъзможност да преценя адекватно своите постъпки и да формулира действителна, осъзната от нея самата воля за извърши правни действия, свързани с разпореждане със собствения й имот.
Нищожността на пълномощното води до недействителност на договора за дарение

Телесните повреди по НК

Същественото при телесните повреди е не начинът на причиняване ( напр. чрез блъскане, удар с юмрук, нараняване с нож или друг предмет и т.н.). Същественото е степента на засягане задравето на пострадалото лице. Именно поради това трябва да се установи какво именно засягане на здравето е било причинено при това не само в момента на извършване на деянието, но и последиците при евентуално влошаване на здравословното състояние на пострадалия. Обратно- подобряването на здравословното състояние на същия вследствие на предприето лечение е само едно подсказване за тежестта на деянието (удар, блъскане и пр.) по време на неговото извършване. Заздравяване на счупена кост на крака, обаче не превръща средната телесна повреда в лека!
В зависимост от степента на увреждане на здравето НК определя три категории телесни повреди: тежка, средна и лека.
Първите са най- тежки по своето въздействие върху здравето, свързани с осакатяване на органи или тяхното унищожаване. Без изчерпателност, тук спадат: причиняване на слепота, глухота, обезобразяване- трайно засягане органите на лицето, придаващ отблъскващ вид на пострадалия, на постоянно общо разстройство на здравето и др.
За разлика от тежките, при средните телесни повреди липсва пълно унищожаване на орган или функция. Изброяваме: отслабване зрение, слух, говор, затруднени движения на крайниците, наранявания, които проникват в черепната, гръдната кухина и коремната кухина ( като не е необходимо да се касае непременно до прободна рана, възможно е нараняването да е вследствие на удар, не е необходима да има и някакви външни белези от нанесения удар), разстройство на здравето постоянно, но неопасно за живота или временно опасно за живота.
Всяко друго разстройство на здравето вън от горните случаи и при причиняване на "болка и страдание" отнасяме към леката телесна повреда. Неизчерпателно изброяване: порязване на кожата, натъртване, порязване на кожата, удар на шамар,  и пр.
И тук, както при останалите престъпления, важи правилото: деецът ще бъде дтржан отговорен само за този резултат, който се обхваща от неговия умисъл, този резултат, който е искал или допъскал.
По отношение на непредпазливите телесни повреди НК предвижда наказание само по отношение на тежката и средната; непредпазливата лека телесна повреда не съставлява престъпление.

Внасянето на осигурителни вноски без да е упражнявана трудова дейност не е достатъчно, за да се признае правото на обезщетение за временна неработоспособност за бременност и раждане.

Подадена е жалба срещу разпореждане, с което е отказано отпускане на парично обезщетение за бременност и раждане по представен болничен лист. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената форма, при спазване на административнопроизводствените правила, точно прилагане на материалноправните разпоредби и в съответствие с целта на закона. Направил е извод, че установените факти обосновават заключението на административния орган за това, че към настъпване на осигурения социален риск – раждане на дете, жалбоподателката не е била осигурено лице.

Решението е правилно.

Установените факти са следните: на 10.04.2012 г. жалбоподателката, чрез пълномощник е подала декларация за регистрация като самоосигуряващо се лице, в която е посочила, че от 04.04.2012 г. упражнява дейност като земеделски производител с вид на осигуряването - за всички осигурени социални рискове без трудова злополука и професионална болест. На същата дата е попълнена анкетна карта за регистрация на земеделски производител. Внесени са дължимите осигурителни вноски. Според данните от задграничния й паспорт на 2.04.2012 г. жалбоподателката е излязла от Република Турция и е влязла на 08.04.2012 г., след което е напуснала територията на Република Турция на 19.04.2013 г. Следователно, за времето от 08.04.2012 г. до 19.04.2013 г. жалбоподателката се е намирала в Република Турция, където на 12.09.2012 г. е родила дете. На 23.04.2013 г. е издаден болничен лист за временна неработоспособност за остатъка от 48 календарни дни по реда на чл. 26, ал.1, т.3 от Наредбата за медицинската експертиза.Изплащането на обезщетение по този болничен лист е отказано.

Причини за отказа: жалбоподателката не е упражнявала дейността, за която е регистрирана, тъй като не е била на територията на Република България за времето от 08.04.2012 г. до 19.04.2013 г. Няма данни да е осъществявала заявената дейност като земеделски производител след 04.04.2012 г. – датата на регистрацията й. Дори да се приеме, че за времето от 04.04.2012 г. до 07.04.2012 г. е започнала да извършва декларираната дейност, то за периода 08.04.2012 г. – 19.04.2013 г. няма основание да се направи извод, че е продължила осъществяването й. Правилно съдът е приел, че е без значение обстоятелството на внасяне на осигурителните вноски, след като декларираната трудова дейност като земеделски производител не е извършвана.

Съгласно чл. 48а от КСО осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат право на парично обезщетение за бременност и раждане вместо трудово възнаграждение, ако имат 12 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск. При настъпване на осигурителния случай бременност и раждане за осигурената жена възниква право на парично обезщетение за срока по чл. 50, ал. 1 от КСО - 410 календарни дни, от които 45 дни преди раждането. Осигурено лице по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КСО е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 от КСО и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Осигуряването възниква съгласно чл. 10 от КСО от деня, в който лицата започнат да упражняват трудова дейност по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 от КСО и за които са внесени или дължими осигурителни вноски, и продължава до прекратяването й. Според § 1, т. 5 от ДР на КСО регистрирани земеделски производители и тютюнопроизводители са физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред.

Жалбоподателката не е упражнявала трудова дейност като земеделски производител и не е пребивавала на територията на страната в периода 08.04.2012 г. - 19.04.2013 г. 

Внасянето на осигурителни вноски без да е упражнявана трудова дейност не е достатъчно, за да се признае правото на исканото обезщетение.

Отделно от това следва да се отбележи, че жалбоподателката пребивава в държава, която не е член на Европейския съюз, поради което всяко преминаване на лицето през границата на Република Турция се отбелязва в задграничния й паспорт. Така лицето не може да се позове на Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент от 29.04.2004 г. 

Извод- лицето не е осигурено лице и към момента на осигурителния риск не отговаря на материалноправните изисквания на чл. 48а от КСО за получаване на обезщетение за временна неработоспособност за бременност и раждане.

Кой съд е компетентен да разгледа дело за развод на български граждани, постоянно пребиваващи в друга държава- член на ЕС?

Съпрузи, български граждани, с обичайно местопребиваване в Испания са във фактическа раздяла. Съпругата предявява иск за развод пред съда в Испания. 
Компетентен ли е испанският съд да гледа дело за развод на български граждани? 

Отговорът търсим в Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела.
Компетентният съд при брачни дела се установява на база на обичайно местопребиваване, а такова за нашите съпрузи е Испания. Следователно испанският съд е компетентен да постанови развод между български граждани; Но при наличие на общо гражданство на двамата съпрузи, независимо от обичайното им местопребиваване на територията на Испания, компетентен да разгледа делото е и съдът, чиито граждани са двамата съпрузи. Като общото гражданство трябва да съществува към момента на сезиране на съда. (Лицата с двойно гражданство също се ползват от това правило). Следователно българският съд също е компетентен по делото за развод, тъй като съпрузите са български граждани.
Сега да усложним нашия казус- месец, след като съпругата се обръща към испанския съд с искане да постанови развод, съпругът прави същото искане, но пред  българския съд.
В този случай, в изпълнение правилата на Регламент 2201/ 2003 година, българският съд следва да изиска доказателства относно наличие на производството пред испанския съд и да изследва кой съд е сезиран първи. И когато установи, че това е испанският съд, да спре производството пред себе си до установяване неговата компетентност. 
Ако компетентността на испанския съд бъде потвърдена, българският съд е длъжен да прекрати производството. Съдът, пред който искът е предявен по-късно, се отказва от компетентност в полза на съда, който първи е сезиран.

Обезщетение за незаконно задържане на трудова книжка

При прекратяване на трудовия договор работодателят е длъжен да впише в трудовата книжка основанието за прекратяване, изплатените на работника или служителя обезщетения, продължителността на трудовия стаж в години, месеци, дни.

 След вписването на тези данни, работодателят е длъжен да предаде на работника/служителя незабавно трудовата книжка на работника. Незабавно означава деня на прекратяване на трудовото правоотношение, веднага след вписване на посочените по- горе данни. Трудовата книжка се предава лично на работника/ служителя,като датата се отбелязва в дневника за издаване на трудовите книжки съгласно Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж.
В случай, че работодателят не изпълни задължението си да предаде трудовата книжка, работникът/ служителят има право да поиска обезщетение за незаконното й задържане, ако е претърпял вреди: при постъпване на новата си работа трябва да представи трудовата си книжка, а е ясно, че непредаването ще попречи на постъпването му на нова работа, както и на регистрацията му като безработен и т.н. Обезщетението е в размер на брутното възнаграждение на работника/ служителя, изчислявано от деня на прекратяване на трудовия договор до деня на предаване на трудовата книжка.
Работодателят не може да възразява, че е задържал трудовата книжка, например поради дължими глоби от страна на работника/служителя, невръщане на поверени му инструменти и други подобни.

За някои декларации към трудовия договор

Сключвате трудов договор. Към него подписвате и декларация, с която се задължавате да не извършвате дейност, конкурентна на дейността на настоящия Ви работодател до дванадесет месеца след прекратяване на трудовото правоотношение. В случай, че не изпълните това задължение, уговорената в декларацията неустойка е в размер на 10 000 лева.

Действителна ли е подписаната от Вас декларация? Ще породи ли последици, в случай, че не изпълните поетото с нея задължение, т.е. ще дължите ли на работодателя сумата от 10 000 лева, уговорена като неустойка, ако след прекратяване на трудовото правоотношение започнете работа при конкурентно дружество в срок по- малък от дванадесет месеца?

По първи въпрос- налице е нищожност поради противоречие със закона. Уговореното в декларацията противоречи на норми и принципи на трудовото право- чл. 8, ал. 4 от КТ (недопустим е отказ от личното право на труд), който принцип е доразвитие на конституционната норма, съгласно която всеки гражданин свободно избира своята професия и място на работа.

От казаното по първи въпрос, следва отговора на следващия- не дължите неустойка в уговорения размер. Нищожните актове не пораждат никакви правни последици.

Забраната за дискриминация на основание гражданство

Забраната за дискриминация на основание гражданство е изискване за равно третиране на гражданите на Европейския съюз, независимо от тяхното национално гражданство.

 Да поговорим за правата, свързани с осъществяване на трудова дейност в друга държава- членка, до които също се отнася принципа за нескриминация на основание гражданство.
На гражданите, постъпващи на работа в друга държава- членка се гарантира равно третиране по отношение на:
- Заетостта,т.е. постъпване на работа, осъществяване на трудова дейност, без каквато и да е дискриминация на основание гражданство; Всеки гражданин на друга държава- членка има право на достъп до работа при същите условия като за гражданите на държавата, в която ще започне работа.
- Трудовото възнаграждение (въпрос, по който нерядко възниква проблем, защото работодателите наемат граждани от други, да кажем по- бедни държави- членки именно с намерение да им заплащат възнаграждение по-ниско отколкото на своите сънародници с по- висок стандарт).
- Други условия на труд- работно време, отпуск, продължителност на работния ден, седмична почивка, облекчения и др.
- Изискването за езикови знания е допустимо, само ако длъжността го предполага;
- Работникът има право на същите социални и данъчни предимства, както и работниците- местни граждани. Това важи, дори и когато не е изрично записано в трудовия договор. (Постоянното местожителство на съответната територия на държавата не е условие за намаляване на данъците).

Горното изброяване очевидно не е изчерпателно, но има за цел да убеди работещите в друга държава член на Европейския съюз в равнопоставеното им положение с работещите граждани на същата тази държава.
Изрично са забранени разпоредби или практики, които предписват специална процедура за набиране на чуждестранни граждани за работа, като например ограничаване или недопускане обявяването на свободни работни места в пресата или друго средство за масово осведомяване.

Изричното изслушване на родителите в производство за определяне на родителски права и мерки за лични контакти е задължително

Изричното изслушване на родителите не е равнозначно на разпит на свидетел или страна, а има за цел да се чуят съображенията на родителите за възможно най-правилната защита на интересите на детето.

 

 

Посоченото изискване е и изрично закрепено в чл.59 ал.6 СК от 2009г. Неспазването на задължението за изслушване на родителите съставлява нарушение на съдопроизводствените правила. Съдебно решение, постановено без изричното изслушване на родителите, подлежи на отмяна на основание чл.281 т.3 ГПК.

 

От друга страна, предвид необходимостта от извършване на нови процесуални действия - изслушване на родителите по реда на чл.59 ал.6 СК делото трябва да се върне на основание чл.293 ал.3 ГПК на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав.

Отнемането на забравена вещ във всички случаи е кражба

Съседът на Иванов се прибрал с личния си автомобил и свалил от него множество багаж, който прибрал в къщата си. Една част от багажа си, намиращ се в две черни чанти, по невнимание забравил върху капака на автомобила си.

Същата вечер към 22.00 часа Иванов се прибирал в квартирата си, която се намирала срещу жилището на съседа му. Той забелязал двете забравени чанти, разпознал на уличното осветелние, че те се намират върху капака на автомобила на съседа му, но решил да ги вземе. Прибрал ги в своя автомобил, напуснал улицата и се отправил в посока за най- близкия град. 

Пристигнал в града и решил да провери какво има в двете чанти. Установил, че в багажа има две кредитни карти, преносим компютър, фотоапарат, слушалки, зарядно за мобилен телефон. Иванов взел банковите карти, а останалите вещи заедно с двете чанти изхвърлил. Намерил терминално устройство и от двете карти изтеглил 300 и 200 лева. Опитал и повторно да изтегли пари, но не успял.

Започнало разследване, при което се установило горното. Прокурорът внесъл обвинителен акт срещу Иванов за извършена кражба и използване на платежен инструмент без съгласието на титуляра.

Защитата на Иванов възразила, че той не е осъществил състава на престъплението кражба, защото макар да е разпознал автомобила на съседа си, то той не е отнел вещите от владението му, тъй като те били забравени върху автомобила.

Този довод обаче е несъстоятелен- забравените вещи в превозното средство не са загубени вещи. В тези случаи лицето, което е забравило вещта, не е прекъснало владението си, тъй като не е лишено от възможността да упражни фактическа власт върху нея. Затова о тнемането на такава вещ с намерение да бъде присвоена във всички случаи е кражба. На това сочат и фактите по казуса- Иванов е забелязал забравените чанти върху автомобила на съседа си и въпреки, че е познавал пострадалия и автомобила му и е съзнавал, че същият ги е забравил, той съзнателно ги е присвоил, като е прекъснал владението на собственика и установил трайна фактическа власт върху тях. Тези му действия не позволяват деянието да бъде квалифицирано по чл. 207, ал. 1 от НК (намиране на изгубена вещ и несъобщаването за това). 

Вярно е, че загубената вещ не може да бъде предмет на кражба. Това е така защото, когато владелецът е загубил вещта, той се е лишил от владението върху нея. В тези случаи при присвояването на такава вещ липсва един от елементите на обективния състав на престъплението кражба - отнемане на владението на вещта и тогава деянието ще попадне в хипотезата на чл. 207  НК.
 Когато обаче е установено, че вещта не е загубена, а забравена, още повече и когато дееца добре съзнава чия собственост е тя и я отнеме, то деянието във всички случаи следва да бъде квалифицирано като кражба, а не като несъобщаване за намерена изгубена вещ, за което се предвижда само наказание глоба, а за кражба- лишаване от свобода.

Собственик ли съм или не съм ?

На 6.02.2017 година сключвате предварителен договор за покупка на жилище, гараж и ателие с фирма, която поема задължение да построи тези обекти. При предварителния договор сте платили 80 % от цената, а уговорката за останалите 20 % е, че ще се платят при сключване на окончателния договор под форма на нотариален акт.
На 26.02.2017 година строителната фирма сключва предварителен договор за същите жилище, гараж и ателие с трето лице и на 22.02.2018 година му ги продава.

Кой е собственик- вие или третото лице?
Разбира се, че Вие- предвидливо сте си вписали молбата до съда за обявяване на сключения от Вас предварителен договор за окончателен преди дата 26.02.2017 година.
Извършеното от строителя прехвърляне на собствеността не може да Ви бъде противопоставено. В отношенията между Вас от една страна и строителната фирма, и третото лице от друга извършеното прехвърляне не поражда действие и обещаните Ви имоти остават в имуществото на строителя.
По отношение на Вас той дължи реално изпълнение на предварителния договор,( тъй като правата Ви са запазени с вписване на исковата молба), както и обезщетение за всички вреди от забавеното изпълнение на задълженията по предварителния договор.

По приложението на чл. 200, ал. 4 КТ

 Адвокатска кантора Трайкова·

• По приложението на чл. 200, ал. 4 КТ: следва ли заплатеното обезщетение по задължителната застраховка трудова злополука, сключена от работодателя, да се приспада от обезщетението, определено по иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди.  
• Производството пред първоинстанционния съд е започнало по искова молба на работник за осъждането по чл. 200 КТ на работодател да заплати сумата от 19500 лева обезщетение за неимуществени вреди, произтекли от претърпяна в предприятието на ответника трудова злополука, настъпила при изпълнение на трудовите задължение на ищцата и довела до изрично описани наранявания, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане, както и за заплащане на мораторна лихва за периода в размер на 5145,35 лева.
• С отговора на исковата молба работодателят сочи, че е изплатил на ищцата сумата от 2346,12 лева обезщетение по сключена от работодателя задължителна застраховка „трудова злополука”, съгласно застрахователната полица.
• Въззивният съд е приел, че от определения размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се приспадне обезщетението от 2346,12 лева, получена по застрахователен договор на работодателя, тъй като правилото на чл. 200, ал. 4 КТ не държи сметка кои вреди са репарирани – имуществени или неимуществени.
• Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато поради значението за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по обусловилия изхода на спора въпрос по приложението на чл. 200, ал. 4 КТ: следва ли заплатеното обезщетение по задължителната застраховка трудова злополука, сключена от работодателя, да се приспада от обезщетението, определено по иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
• По поставения въпрос касационният съд намира следното:
• Съгласно чл. 200, ал. 4 КТ, дължимото обезщетение се намалява с размера на получените суми по сключените договори за застраховане на работниците и служителите, а дължимото обезщетение според определението на ал. 3 на същия член е разликата между причинената вреда – неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване. Следователно, дължимото обезщетение за вреди от трудова злополука, както е в процесния случай, се определя от сбора на претърпените имуществени вреди (претърпени загуби и пропуснати ползи) и неимуществени вреди. Имуществените вреди се установяват по вид и размер и се кумулират, неимуществените вреди се определят по справедливост, и от получената обща сума се намалява полученото обезщетение и/или пенсията по общественото осигуряване. Последното намаляване на дължимото обезщетение според чл. 200, ал. 4 КТ се извършва само в случаите, когато пострадалият работник или служител е получил парична сума по сключени договори за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука” за сметка на работодателя при условията на чл. 57 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд. Застрахователната сума, която се дължи при настъпването на застрахователното събитие (настъпването на трудовата злополука), е определена в застрахователния договор. В случай на изплатено обезщетение от набраните вноски, които работодателят е правел в интерес на работника или служителя, за настъпило застрахователно събитие, изплащането от страна на работодателя на пълния размер на дължимото обезщетение би довело до двукратно обезщетяване за една и съща вреда, поради което законът предвижда, че дължимото от работодателя обезщетение се намалява с получената парична сума по застрахователния договор. Когато разпорежда, че по посочения начин се намалява „дължимото обезщетение”, законът не предвижда намаляването да се извършва само в случаите на предявени претенции само или и за имуществени вреди.