Решение наказателен казус

Отнемане на вещи в полза на държавата на основание чл. 53, б."а" НК следва да се постанoвява с присъда само тогава, когато те принадлежат на виновния и са били предназначени или са послужили за извършване на умишленото престъпление.

Законът говори, че отнемането е независимо от наказателната отговорност, т.е. то не е конфискация по смисъла на НК и спрямо него не се прилагат разпоредбите, които се отнасят до нея, например- условното осъждане, чл.45 от НК и др.
Отнемането е принудителна мярка, която се налага заедно с присъдата, но само при наличие на предпоставките, посочени в закона. Първа такава- вещите да принадлежат на виновния. Ако не са негови, то и да са послужили за извършване на умишленото престъпление, не могат да се отнемат в полза на държавата на това основание. Те не могат да се отнемат и когато престъплението е извършено по непредпазливост, тъй като законът изрично разпорежда, че извършеното престъпление трябва да е умишлено.
Другата съществена предпоставка е вещите да са били предназначени или да са послужили за извършване на умишлено престъпление. Ако такава връзка между тях и престъплението не съществува, те не могат да бъдат отнети на основание чл.53, б."а" от НК. Вещите са били предназначени за извършване на престъплението, когато деецът е имал намерение с тях да осъществи същото, но по една или друга причина то е останало незавършено или във фазата на приготовлението /когато и то е наказуемо/, а са послужили за извършване на същото, когато са използвани като средство или оръдие за неговото осъществяване. Пример- при убийство с пистолет, последният е послужил за извършване на престъплението, защото деецът си е послужил с него за постигане на искания резултат, но автомобилът, с който той е пристигнал на мястото, на което е извършил престъплението с нищо не служи на самото изпълнително деяние. При кражба, ако виновният, за да се покачи на горния етаж, ползва собствената си стълба, е очевидно, че тя служи за извършване на престъплението, т.е. за осъществяване на изпълнителното деяние. След довършване на последното обаче не може да се говори за вещи, предназначени за извършване на престъплението, или такива, послужили за същата цел.В този ред на мисли, ако деецът в казуса с кражбата, след довършване на престъплението ползва автомобил, за да се отдалечи по- бързо от местоизвършването на престъплението с цел да се укрие например, то не можа да се приеме, че автомобилът е послужил за извършване на престъплението. А щом като такава предпоставка липсва, то автомобилът не може да се отнеме в полза на държавата на основание чл.53, б."а".

"Длъжностно лице, което не изпълни заповед или влязло в сила решение за възстановяване на неправилно уволнен работник или служител, се наказва..." чл.172, ал.2 НК.

Длъжностно лице- кмет на община, не изпълнило влязло в сила решение за възстановяване на неправилно уволнена служителка на работа. Защитната му теза била,че е не е нарушил закона, тъй като "искал да изпълни съдебното решение за възстановяване на служителката на работа, но липсвала длъжност"деловодител".
Такава теза обаче не намира подкрепа в закона: деяниято по чл.172, ал. 2 от НК е осъществено от длъжностното лице с неизпълнението на съдебното решение за възстановяване на служителката на работа, защото заповед за назначаването й след датата на съдебното решение липсва, т.е. то не е изпълнено. Какво е "искало" или предлагало длъжностното лице е без значение за наказателната му отговорност, визирана в чл.172, ал.2 от НК.

Деянието по чл.172, ал.2 от НК е от т.нар. формални престъпления и съставът му е осъществен с неиздаването на заповед за възстановяване на служителката на заеманата преди уволнението длъжност.

ЗА ДАРЕНИЕТО И ОЩЕ НЕЩО......



Съпрузи по време на брака си придобиват имот. Впоследствие двамата го подаряват на дядото на съпругата. И сетне същият имот е подарен от дядото, но само на съпругата.
Първо дарение е извършено с цел дарителите да придобият собствеността върху общински имот, а те на са имали право на това, тъй като са притежавали имота, предмет на двете дарения. С цел да се "освободят" от собствеността те извършват първото дарение, но продължават да живеят в подарения имот- да го ремонтират, поддържат и да го изплащат..След придобиването на общинското жилище от съпрузите, дядото на съпругата връща дарението, но само на нея.

Видно от изложеното, първото дарение е привидно, тъй като е извършено от страните без намерение правото на собственост да бъде прехвърлено в действителност. Липса на такова намерение сочи и обстоятелството, че до връщането му дарителите не напускат подарения имот, макар да са разполагали с наетото от общината жилище, което закупуват, обратно- те правят довършителни работи и продължават да изплащат подарения имот. Втората сделка, с която дядото връща подаръка, но само на дарителката, не и на дарителя, е недействителна, тъй като във вътрешните отношения между страните собствеността е останала у дарителите, т.е. в нашия случай дядото подарява чужда вещ, а такова дарение е недействително по отношение на действителните собственици- съпрузите.
Друго- не се оменяват нотариални актове за сделки, когато между страните по сделката (или техни правоприемници) бъде признат порок на сделката или сделката бъде отменена/развалена. Легитимиращият ефект на нотариалния акт, с който е извършена порочната, развалена или отменена сделка ще отпадне с вписването на съдебното решение, с което е констатиран или обявен порока, съответно- отменена или развалена сделката.

 

Във връзка със Заповед на Директора на ТП на НОИ започнало възстановяване на множество изчезнали пенсионни досиета, включително и това на г-н Маринов. По този повод от него били изискани документи за осигурителен стаж. Било установено, че с Разпореждане от 2000 година на него е била отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, при общ осигурителен стаж ІІІ категория – 34 години, 11месеца и 11 дни. 

 

 

В хода на проверката г-н Маринов представил собственоръчна декларация за положения трудов стаж. С тази декларация пред НОИ Пловдив били представени и редица документи. От всички документи се установило, че трудовият и осигурителен стаж на Маринов е 28 години, един месец и 10 дни.

При извършената насрещна проверка на представените документи от НОИ било установено, че Маринов никога не е работил в „Е” ООД в периода, за който били издадени горепосочените представени в копия УП-2 и УП-3. Приложена била и декларация в същия смисъл от управител на цитираното дружество. В последствие, с оглед обстоятелството, че Маринов не е удостоверила трудовия си стаж, било разпоредено същият да възстанови неправомерно получените суми заедно с лихвите в размер на 12 350 лева.

Срещу Маринов е образувано и водено досъдебно производство за това, че през месец май 2013 година чрез използване на документ с невярно съдържание - Удостоверение № 14 и № 15 от „Е” ООД, е получил без правно основание чуждо движимо имущество – пари, собственост на НОИ, с намерение противозаконно да ги присвои - престъпление по чл. 212 ал.1 от НК.

Вярно е, че посочените по- горе удостоверения са с невярно съдържание. А и Маринов, като ги е представил пред съответната пенсионна комисия, за да му се отпусне исканата пенсия, е осъществил и съответно документно престъпление. От това обаче съвсем не следва, че със същото деяние той е осъществил и престъплението по чл. 212, ал. 1 НК , тъй като пенсията не е отпусната единствено само въз основа на това удостоверение, а и на редица други документи, които са били съответно проверени от комисията. И онова, което е най-важното, най-същественото за случая, е, че пенсията се отпуска не въз основа на този документ, а въз основа на решение. Така че получените суми като месечни платки на отпусната пенсия се получават не въз основа на неверния документ, а на основание решението на пенсионната комисия. А за да има престъпление по чл. 212, ал. 1 НК , се изисква лицето да е ползувало документ с невярно съдържание или неистински или преправен такъв и да е получило въз основа на него обществено имущество без правно основание с цел да го присвои. В състава на текста обаче не се включват и случаите, когато това имущество е получено може би пак без правно основание, но въз основа на решение на съответната пенсионна комисия - какъвто е разгледаният случай.

Нищожна уговорка при договор за лизинг на моторно превозно средство

Сключен е договор за финансов лизинг на МПС. Уговорено е, че лизингополучателят дължи неустойка в размер на 100% от непогасената част от лизинговата цена при предсрочно прекратяване на договора. Уговорено е също, че дори при прекратяване или разваляне на договора, лизингополучателят дължи плащане на лизинговите вноски до връщане на автомобила. Лизингополучателят спрял да плаща лизинговите вноски и лизингодателят  развалил договора. МПС е върнато на лизингодателя в същия месец, в който е развален договорът. 

Лизингодателят е предявил иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК срещу лизингополучателя за установяване на вземането му, породено от уговорената неустойка.

Пред ВКС е поставен въпросът:дали е допустимо страните по договор за финансов лизинг да уговорят, че при предсрочно прекратяване на договора, лизингополучателят има задължение да заплати лизинговите вноски за периода от прекратяването до края на срока на договора, включително и под формата на неустойка.
ВКС приема, че лизинговите вноски се дължат не за целия срок на договора при разваляне с оглед отпадане на облигационната връзка, а до момента на връщане на вещта.
Клаузата за неустойка в размер на 100 % от непогасената част от лизинговата цена на автомобила, дължима за вредите от разваляне на договора за финансов лизинг по вина на лизингополучателя, е нищожна поради противоречие с добрите нрави и противоречи на функциите на неустойката като институт. 
 

 

Предварителен договор при задължение за гледане и издръжка

Не са редки случаите на спорове, свързани с искове за обявяване на окончателни на предварителни договори за прехвърляне на имот срещу поето задължение за издръжка и гледане на прехвърлителите.
Предварителният договор трябва да съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договор ( чл. 19, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите ).

И - всяка от страните може да предяви иск за сключване на окончателния договор - чл. 19, ал. 3 от същия закон).
Прието е за установено от фактическа страна, че страните са сключили предварителен договор, по силата на който собственици на недвижим имот са обещали да го прехвърлят на приобретателите. Срещу това последните са поели задължение да ги издържат и гледат до смъртта им.
След подписване на предварителния договор задължението за издръжка и гледане е изпълнявано. Прехвърлите почиват преди да е поискано оформянето на сделката като окончателна с нотариален акт и без да е предявен искът по чл. 19, ал. 3.
Ще бъде ли уважено искане на приобретателите пред съда за обявяване на предварителния договор за гледане и издръжка за окончателен, направено след смъртта на собствениците на имота?
Щом прехвърлите са починали и няма на кого да се дава издръжка, няма и кой да получи издръжка и грижи, би могло да се приеме, че сделката има невъзможен предмет и искът следва да се отхвърли. Принципно това е правилно, но само в случай, че издръжка и грижи не са били давани приживе на прехвърлителите.
Щом от сключване на предварителния договор до смъртта задълженията са изпълнявани- договорът има възможен предмет.
Важното е, че когато по силата на предварителния договор до смъртта е получавана издръжка и грижи- договорът има възможен предмет и предварителният договор следва да бъде обявен за окончателен.
В друг случай- предварителен договор за издръжка и гледане е сключен по време, когато прехвърлителката е настанена в дом за лица с физически увреждания, където е починала. Разходите за храна тя покрива от пенсията си, а грижи за нея се полагат от персонала на дома.След смъртта на собственичката приобретателката се обръща към съда с искане за обявяване на предварителния договор за окончателен.
Искането на приобретателката не следва да бъде уважено.Обратното означава да се признае прехвърляне на правото на собственост без насрещно основание.

Само конкретно задължение, определено по основание и размер, може да се опрощава валидно

Между две дружества е сключен договор за изпълнение на строително-монтажни работи (СМР). По време на изпълнението на договора възложителят периодично заплащал на изпълнителя за извършената работа. Изпълнителят завършил работата, като не било установено какъв е точно размерът на възнаграждението му, защото имало съществени разминавания между геодезическите замервания на двете дружества относно действително извършения обем работа. След завършването на уговорената работа страните сключили анекс, с който се прекратява договора, който съдържал и клауза, че страните нямат никакви финансови претенции една към друга относно изпълнението на договора. При сключването на анекса страните все още не били постигнали съгласие в представите им за точния обем на извършената работа, и съответно за дължимото възнаграждение. Страните не могли да стигнат до консенсус по този въпрос. Изпълнителят предявил иск срещу възложителя с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД поради незаплащане на част от извършената работа.

Пред ВКС е поставен въпросът: дали при постигнато съгласие между страните, че нямат претенции по договора между тях, но при липса на изрично волеизявление за извършване на опрощаване, вземане по същия договор може да се счита погасено?

ВКС приема, че предмет на опрощаване може да бъде вземане (задължение), но не и бъдещо задължение или правни очаквания. Опрощаването нe води до изменение на права и задължения по договора, които продължават да съществуват занапред, а съставлява договор с погасително действие. За да бъде погасено едно задължение чрез опрощаване, е нужно между страните да бъде постигнато съгласие относно конкретното задължение, определено по основание и размер, което се опрощава. Поради това изявлението на страните, че нямат претенции относно изпълнението на договора, не погасява съществуващите техни права и задължения, нито може да доведе до предварителен отказ от правото на иск, каквото е недопустимо.  

Банката–кредитор е длъжна да уведоми длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

Физическо лице сключва договор за потребителски кредит с банка. В общите условия на договора е включена клауза, според която, ако кредитополучателят допусне забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем.
Кредитополучателят спира плащането на вноските след около половин година и не престира в

срок на повече от три вноски по кредита и банката подава заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за невърната част от кредита по договора, лихви и разноски. Молбата бива уважена. Образувано е и изпълнително дело, като срещу издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК кредитополучателят възразява в срок. Банката предявява иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на вземането си.
Дали целият дълг от кредита става предсрочно изискуем при сбъдване на определени, посочени в договора факти, или е необходимо и волеизявление на банката до длъжника за предсрочна изискуемост?
ВКС е имал възможност да даде отговор на поставения въпрос, като споделя задължителната съдебна практика- т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК. Съгласно посочената практика, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната му изискуемост.
Банката–кредитор е длъжна да уведоми длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение не представлява уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита, тъй като същото не се връчва на длъжника и до произнасяне от съда заповедното производство е едностранно. Връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника също няма характер на уведомяване на длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, защото заповедта за изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в посочения смисъл. Исковата молба може да има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем и с връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се обявява на длъжника. Ако относимите към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост факти не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, то вземането не е изискуемо в предявения размер и на предявеното основание.
По съществото на делото съставът на ВКС посочва, че със заявлението и исковата молба вземанията за главница по договора за кредит и лихвата за забава с наказателната надбавка се претендират в общ размер въз основа на твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Изявлението на банката (ищец) за предсрочна изискуемост на кредита е достигнало до знанието на кредитополучателя (ответник) с връчване на исковата молба. Банката не е доказала, че е уведомила длъжника по-рано за предсрочната изискуемост.
Недопустимо е в исковото производство по иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, да се изменя основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение ( аргумент от т. 11 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК). Поради това предсрочната изискуемост на вземането на банката се явява недоказана, а искът, предявен от нея – неоснователен.

Хипотеза при отказ от наследство


 Недвижим имот принадлежи на двама съпрузи. След своята смърт те са оставили за наследници син и дъщеря. Първият е починал след смъртта на родителите си, като е оставил за наследници съпруга и две деца. Децата се отказват от наследството на баща си.
Уголемяват ли направо частите на отреклите се от наследството на баща си две деца дела на тяхната майка?
Наследството се открива в момента на смъртта на наследодателя. Приемането на едно наследство произвежда действие от неговото откриване ( чл. 48 от Закона за наследството). Същото важи и при отказ от наследство, т.е. счита се, че отреклият се от наследство никога не е придобивал включени в наследството права и върху него не са преминали задълженията на наследодателя.

Разпоредбата на чл. 53 от същия закон казва, че частта на отреклия се и в равна степен на онзи, който е изгубил правото да приеме наследството, уголемява дяловете на останалите наследници. Именно защото отреклият се никога не е имал права върху наследство, той не е наследник и останалите наследници получават цялото наследство. На същото основание, когато се откажат всички наследници само от едно коляно, то преминава към наследниците от другото коляно, но при отказ на един само наследник от едно коляно последицата е уголемяването на частите на другите наследници от това коляно, но не и на тези от другото коляно ( Постановление № 4/64 г., Пленум, т. 6 ). По същия начин се разрешава и хипотезата, когато се откажат от наследство наследниците от по-близък ред. В този случай наследството се получава от наследниците от следващия ред.
Да решим какво е положението на преживялата съпруга- преживелият съпруг по силата на чл. 9, ал. 3 ЗН получава цялото наследство, когато няма наследници по закон. Когато има такива наследници, той наследява заедно с тях, т. е. с децата на наследодателя или с негови възходящи, или с братя и сестри, или с техни деца според правилата, описани в закона. Съпругът следователно наследява с всеки ред наследници, но не е включен в нито един ред.
Поради това отказът от наследството на наследник от даден ред, който има за последица уголемяването на частите на другите наследници от този ред, няма за пряка последица уголемяването на частта на преживелия съпруг. Последният не ще получи уголемяване на дела си, ако има наследник от реда на отреклия се. Преживелият съпруг ще получи по-голям дял, ако са се отрекли всички наследници от реда на тези, с които поначало - при отсъствие на отказ - би наследил. Тази последица затова не е пряка по силата на чл. 53 ЗН, защото в последния случаи съпругът ще получи по-голям дял, защото се счита, че от самото откриване на наследството не е имало наследник от по-близкия ред.
Конкретно за казуса това означава, че ако само едното дете се беше отказало от наследството на баща си, неговата част щеше да уголеми дела на другото. Щом обаче са се отказали от наследството и двете деца, счита се, че те никога не са били наследници, следователно преживялата съпруга се явява наследник заедно с този от реда по чл. 8, ал. 1 ЗН, т.е. със сестрата на починалия съпруг. Частта на двете деца не уголемява направо дела на тяхната майка.

Само когато деецът съзнателно е потвърдил неистина или да е затаил истина за факти и обстоятелства, които са включени в предмета на доказване по конкретно производство и имат значение за правилното решаване на делото, говорим за лъжесвидетелстване.

По иск за собственост е образувано гражданско дело. Предмет на спора е била ливада с площ около 25 декара, възстановена на наследниците на сина на първоначалния собственик, починал през 1940 година. Ищците твърдят, че по линия на наследяване са собственици на част от ливадата. Ответниците пък възразяват, че прекият им наследодател към момента на образуването на ТКЗС през 1956 година е станал единствен собственик на земята на основата

на давностно владение. За да докажат твърденията си, страните по гражданското дело са посочили свидетели, които са били разпитани от първата инстанция по въпроса кой е ползвал спорния имот в периода 1940 - 1956 г.

Предявеният иск бива уважен, но не на основата на свидетелските показания (оказват се без значение за изхода на спора), а на констатацията, че по закон придобивната давност е била двадесет години, поради което е било невъзможно този срок да изтече в полза на ответниците в периода от откриване на наследството на първоначалния собственик през 1940 година до внасянето на имота в ТКЗС през 1956 година.

На един от свидетелите е повдигнато обвинение за лъжесвидетелстване за това, че по гражданското дело, съзнателно е потвърдил неистина с думите:“….и ние имаме ливади отзад“.(в смисъл, че неговата ливада е в съседство с тази, за която се спори).

И така лъжесвидетелстването представлява устно или писмено потвърждаване на неистина или затаяване на истина от свидетел пред съд или друг надлежен орган на власт. Това престъпление засяга нормалното осъществяване на правосъдната дейност. Когато свидетел дава неверни показания пред съда или друг надлежен орган се създава опасност да не бъде постигната главната цел на правораздавателната дейност, а именно- разкриване на обективната истина за фактите. Наместо установяване на обективната истина може да се стигне до погрешни констатации относно фактите и до неправилно приложение на закона.

Такава опасност не съществува обаче при възпроизвеждане на обстоятелства, без значение верни или неверни, които се намират извън предмета на доказване и нямат значение за правилното решаване на делото. Тогава поначало липсва правно основание да се търси наказателна отговорност за лъжесвидетелстване, макар такова поведение да е укоримо.

Думите на свидетеля „ и ние имаме ливада отзад“ ( без значение дали са верни или не ) нямат никаква пряка или косвена връзка с предмета на доказване в гражданското дело. Следователно спрямо свидетеля не може да се търси наказателна отговорност за лъжесвидетелстване.

Да се приеме обратното означава, че всеки свидетел, който волно или неволно посочи неточно например възрастта си пред съд, може да бъде преследван за лъжесвидетелстване…