Обида и клевета- престъпления от частен характер

Обидата и клеветата засягат отделни страни на една и съща правна ценност- човешкото досстойнство. Всяко едно от тях има отделен непосредствен обект на посегателство.
Обидата е престъпление, което най- пълно оправдава частния път на наказателно преследване- чрез подадена тъжба от обиденото лице. И това е така, тъй като няма установени обективни критерии, по които да се отсъди, че едно лице е било обидено. Обективно обидни думи и изрази не може само по себе си да обоснове наличието на обида по смисъла на НК. Едни и същи думи в един случай могат да обидят, а в друг случай да не обидят едно и също лице. А това означава, че търсенето на наказателна отговорност на извършителя зависи от волята на пострадалия. Единствен той може да каже настъпили ли са общественоопасните последици на обидата.
Казаното не можем да отнесем в същата степен до клеветата. При нея частният път за преследване не е единственият възможен.
Обида: "умишлено унижаване на чувството за лично достойнство на дадено лице", посредством неприлично отнасяне с него- думи или действия, които, които противоречат на изискванията за благоприличие и добрите нрави. Чл. 146 НК използва израза "чест и достойнство", за да покаже, че обидата засяга самооценката на пострадалия, собственото му разбиране за личната му оценка като човек. Но обидата може да се изрази и чрез думи и жестове, които не крият никаква отрицателна оценка за пострадалия ( например: едно грубо изругаване не съдържа оценка за пострадалия). Още- пострадалият може да се засегне и когато деецът даде груба оценка за неговите родители, деца и т.н. Пострадал от обида може да бъде само лице, което може и е в състояние да разбере унизителното отношение към него. Поради това не могат да бъдат пострадали от обида малките деца и страдащите от душевна болест- те не разбират смисъла и характера на обидните думи или действия. Престъплението обида е довършено, когато пострадалият възприеме обидните изрази или думи, т.е. обидата не може да бъде преразказана. Подобно деяние е несъставомерно. Обидата не може да бъде и безадресна- пострадал е винаги конкретно физическо лице. Не е налице обида, ако лицето не се е обидило. А дали то се е обидило или не за правото има значение само в един случай- подали ли е тъжба или не.
За разлика от обидата, клеветата засяга репутацията, доброто име на пострадалия, като не е необходимо той да е присъствал или чул лично клеветните твърдения. Достатъчно е тези твърдения да са станали достояние на поне едно трето лице. Престъпният характер на клеветата са твърдения и позорни обстоятелства, които са неистински или приписване на престъпление. Позорни са тези обстоятелства, които определят личността в отрицателна светлина от гледна точка морал и добри нрави. Неверността на клеветническото твърдение не е елемент от състава на престъплението, а обстоятелство, изключващо наказуемостта. Разгласяване на истински , макар и позорни обстоятелства, не е клевета (може да е например хулиганство). Липсва клевета и когато, деецът е убеден в истинността на разгласените обстоятелства. Ако клеветата е изразена в обидна форма, възможна е идеална съвкупност от двете престъпления. Престъплението е довършено с с факта на разгласяването на клеветническите твърдения, без да е необходимо някой да се е убедил в основателността на изнесените твърдения.

Ипотека при незаконен строеж

Допустимо е да се ипотекира имот, който е постраен незаконно, както и такъв имот да бъде предмет на разпоредителни сделки.
Това е така, тъй като незаконността на строежа и евентуалното негово събаряне е въпрос на административни процедури и същите не могат да се смесват с гражданско- правното действие на ипотечното право. Също така- допустимо е и принудително изпълнение върху такъв имот.
Длъжникът може да е ипотекирал земя ведно със сгради, които ще се построят, но тези сгради да са построени без строителни книжа или книжата да са нередовни. И в тази хипотеза съдебният изпълнител следва да счете, че ипотеката обхваща и незаконните сгради.

Наличието на наплатени данъчни задължения по отношение на недвижим имот при иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД

Дали наличието на данъчни задължения по отношение на недвижим имот, е основание за отхвърляне на иск за обявяване на предварителен договор в окончателен, предявен от купувача на имота?

 Неплатените данъци за имоти не са основание за отхвърляне на иска, а сомо основание да не се издаде препис от съдебното решение, с което предварителния договор се обявява за окончателен. Следователно, за да се легитимира като собственик на имота въз основа на влязло в сила решение по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, ишецът следва да заплати дължимите от продавача данъци за недвижимия имот.

Подобна е уредбата при прехвърляне на собствеността с нотариален акт. В случай, че не са заплатени данъците за недвижимия имот, нотариусът изповядва продажбата, ако собственикът писмено декларира, че е съгласен данъците да бъдат заплатени от продажната цена на имота и купувачът внесе дължимата сума в съответния бюджет.

Обстоятелството, че на пострадало при превозна злополука лице, е оказана помощ от случайно намиращи се лица на местопроизшествието не освобождава от отговорност причинителя на злополуката.

Чл. 140 НК гласи: Водач на превозно средство, който след превозна злополука, в която има участие, не окажа необходимата помощ на пострадалото лице, която е могъл да му даде без опасност за себе си или за другиго, се наказва...

Тази разпоредба цели не само на пострадалото лице да се окаже бърза и навременна помощ, но и да бъдат обезпечени предпоставките за евентуалната отговорност на водача на превозното средство, имащо участие в злополуката.
Фактите: моторист, без да притежава правоспособност, не спира движението на мотоциклета след скачането на пострадалата от него, въпреки че е видял нейното падане и е разбрал, че същата е изпаднала в състояние, което изисква оказване на помощ. Вместо да изпълни задължението, което произтича от упражняваното от него занятие (независимо от това, че не притежава правоспособност за управление на моторни превозни средства), мотористът избягал от местопроизшествието. Намиращи се наблизо лица оказали помощ на пострадалата. Мотористът твърди, че това е достатъчно, за да не бъде ангажирана отговорността му по чл. 140 НК.
Цитираната разпоредба обаче създава задължение на водача, предизвикал злополука да спре и окаже необходимата помощ на пострадалото лица. Намесата на външни на злополуката лица след нейното извършване не освобождава водача на превозното средство от това задължение.
Следователно, обстоятелството, че на пострадалата е била оказана помощ от друго лице, не може да освободи от наказателна отговорност извършителя на злополуката, щом като лочно той не е оказал такава.