За съдържанието на едно завещание

Наследственото право признава само писменото завещание. Завещателят може да се разпореди с цялото или с част от имуществото си в полза на което и да е лице, включително и на съпруга си.

Съдържание на завещанието включва завещателните разпореждания на наследодателя. Като всяка сделка и завещанието има съществено и несъществено съдържание.

Същественото обхваща определянето на лицата, в полза на които завещателят се разпорежда, както и имуществото, предмет на разпореждането. Чрез него се определя кръга на наследниците и размера на наследствените части, вида на наследяваното имущество. От това съдържание стават ясни отговорите на два въпроса: на кого и какво е завещано. Ако не получаваме отговор на тези въпроси, завещанието е нищожно, т.е. няма да породи правно действие.

Завещанието може да съдържа множество завещателни разпореждания. Всяко обаче трябва да има задължителни елементи- да е посочено кой ще бъде облагодетелстван и с какво ще бъде облагодетелстван. В противен случай ще е налице частична недействителност на завещанието по отношение на разпореждане, което не съдържа някой от тези елементи.

Завещание може да се направи в полза на физическо лице, юридическо лице или на държавата. Изборът зависи изцяло от наследодателя, не съществуват никакви законови ограничения. Изискването е само едно: лицето да може да получава по завещание. Такава способност е призната на всички. Достатъно е лицето, в полза на което се завещава да бъде достатъчно определено, така че да не остава съмнение кому завещателят е оставил имуществото си. Това не означава подробно описване на всички данни за самоличност (три имена, ЕГН и пр.), достатъчно е например посочване "най- малката ми дъщеря", "внучката ми Мария" и пр.

Несъществено съдържание на завещанието: включва допълнителни елементи в завещанието, например- заветелни разпореждания под условие, срок, посочване на лице, което да изпълни завещателните разпореждания и др. Включването на тези елементи зависи изцяло от волята на наследодателя и тяхната липса не се отразява върху действителността на завещанието. Ако такива се включат- те трябва да отговарят на изискванията на закона. 

И накрая, не бива да забравяме за друга необходима страна на завещанието- неговата форма. Законът изисква спазването на определена форма при извършване на завещателни разпореждания. При саморъчните завещания- неспазването на каето и да е от изискванията на чл. 25 от ЗН има за последица нищожност на акта, независимо, че волята на завещателя се потвърждава по несъмнен начин. Пример- нищожно е саморъчно завещание, ако датата, на която е съставено е непълна, или такава липсва. Датата има особено значение, защото с последващо завещание може изрично или подразбираемо да бъде отменено предишно завещание, защото след завещанието завещателят може да е отчуждил изцяло или частично завещаната вещ, а това отменя завета, защото е необходимо да се прецени способността на завещателя да завещава точно по време на съставянето на завещанието или пък наличието на грешка, насилие или измама по същото време и т. н.

Мярката за неотклонение задържане под стража

Безспорно в наказателното производство, това е най- тежката мярка за процесуална принуда. В досъдебното производство тя се взима от първоинстанционния съд по искане на прокурора, който осигурява явяването на обвиняемия пред съда. За тази цел, но при необходимост, той може да постанови задържането му за 72 часа.

Предпоставки за задържането под стража:

първо: да е налице обосновано предположение, че обвиняемият е извършил престъпление, което се наказва с лишаване от свобода или друго по- тежко наказание. Тази предпоставка е абсолщтна, като доказателствата, от които се извежда обоснованото предположение, че обвиняемият е извършил престъплението, е сходен с доказателствата, необходими за привличане на обвиняем. Съдът ще прецени по свое вътрешно убеждение дали са събрани достатъчно доказателства за обективната страна на деянието, а за субективната: дали от събраните доказателства може да се направи обосновано предположение за вината на лицето.
второ: за задържане под стража са предвидени кумулативно и други две предпоставки:
  -  доказателствата по делото да сочат, че съществува реална опасност обвиняемият да се укрие, или
  - да извърши престъпление,
т.е. съдът трябва да прогнозира бъдещото поведение на обвиняемия, свързано с реална опасност от евентуално укриване или извършване на ново престъпление. Тази прогноза трябва да е реална и конкретна, а не "хипотетична и принципна". За наличието й се съди от тежестта на обвинението, продължителността на престъпната дейност, възраст, здравословно състояние на обвиняемия, има ли постоянен и настоящ адрес в страната, минали осъждания, укривал ли се е от досъдебните органи, възпрепятствал ли е наказателното производство, наличие на влязла в сила присъда, в чийто изпитателен срок е извършено деянието и пр.
Понататък, в НПК се предполага кога е налице реална опасност, че лицето ще се укрие или ще извърши престъпление, ако лицето е привлечено като обвиняем за престъпление, извършено повторно или при условията на опасен рецидив, привлечено е за тежко умишлено престъпление и е осъждано за друго тежко умишлено престъппление от общхарактер на лишаване от свобода не по- малко от една година или друго по- тежко наказание, чието изпълнение не е отложено по чл. 66 НК или лицето е привлечено като обвиняем за престъпление, за което се предвижда наказание не по- малко от десет години лишаване от свобода или друго по- режко наказание.
Това предположение, обаче е оборимо, тъй като в тези три хипотези реалната опасност ще бъде налице при изрично подчертаното в закона:"ако от доказателствата по делото на се установява противното".
За това верният извод е: НПК не предвижда случай на задължително задържане под стража, което известно е е абсолщтно недопустимо. Ако мярката беше задължителна, то съдебният контрол спрямо нея би бил безпредметен, а както казахме по- горе задържане под стража може да се наложи само от съд. Тежестта на доказване на всички предпоставки за задържане под стража лежи върху органите на досъдебното производство. Дори и възможността на обвиняемия и неговия защитник да оборват законовата презумпция, както и правомощието на съда съдебно да събира доказателства, не прехвърля тежестта на доказване върху тях.
Имаме две процедури за съдебен контрол: едната при първоначално вземане на мярката за неотклонение, а другата- контрол над продължаващото задържане.
Първата започва по искане на прокурора пред съответния първоинстанционен съд, който осигурява и незабавното явяване на обвиняемия пред съда. Съдът незабавно разглежда делото еднолично в открито заседание в присъствието на прокурора, обвиняемия и неговия защитник, произнася се с определение, което се обявява на страните в съдебно заседание и се изпълнява незабавно. Правомощията на съда са решаващи- може да вземе мярка за задържане под стража, да вземе по- лека или да не наложи задържане под стража.
Втората процедура е регламентирана по чл. 65 НПК- обвиняемият или неговият защитник по всяко време на досъдебното производство може да поиска изменение на взетата мярка. Искането се прави чрез прокурора, който е длъжен незабавно да изпрати делото на съда. Искането е насочено към проверка дали основанията за задържане под стража все още продължават да ъсществуват. Важно е да се отбележи, че съдът, който разглежда жалбата, не е обвързан със становището на предходния съд, защото не се проверява правилността на предходното решение за първоначално задържане. Производството е самостоятелно и могат да се сочат нови доказателства.

Важно е да се посочи решение от 08.06.1995 година на Европейския съд по правата на човека (по делото Monsur), че опасността подсъдимият да се укрие не може да се извежда само от тежестта на наказанието. То трябва да бъде подкрепено и от други релевантни доказателства, които биха могли да потвърдят реалната опасност от укриване".