Внасянето на осигурителни вноски без да е упражнявана трудова дейност не е достатъчно, за да се признае правото на обезщетение за временна неработоспособност за бременност и раждане.

Подадена е жалба срещу разпореждане, с което е отказано отпускане на парично обезщетение за бременност и раждане по представен болничен лист. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената форма, при спазване на административнопроизводствените правила, точно прилагане на материалноправните разпоредби и в съответствие с целта на закона. Направил е извод, че установените факти обосновават заключението на административния орган за това, че към настъпване на осигурения социален риск – раждане на дете, жалбоподателката не е била осигурено лице.

Решението е правилно.

Установените факти са следните: на 10.04.2012 г. жалбоподателката, чрез пълномощник е подала декларация за регистрация като самоосигуряващо се лице, в която е посочила, че от 04.04.2012 г. упражнява дейност като земеделски производител с вид на осигуряването - за всички осигурени социални рискове без трудова злополука и професионална болест. На същата дата е попълнена анкетна карта за регистрация на земеделски производител. Внесени са дължимите осигурителни вноски. Според данните от задграничния й паспорт на 2.04.2012 г. жалбоподателката е излязла от Република Турция и е влязла на 08.04.2012 г., след което е напуснала територията на Република Турция на 19.04.2013 г. Следователно, за времето от 08.04.2012 г. до 19.04.2013 г. жалбоподателката се е намирала в Република Турция, където на 12.09.2012 г. е родила дете. На 23.04.2013 г. е издаден болничен лист за временна неработоспособност за остатъка от 48 календарни дни по реда на чл. 26, ал.1, т.3 от Наредбата за медицинската експертиза.Изплащането на обезщетение по този болничен лист е отказано.

Причини за отказа: жалбоподателката не е упражнявала дейността, за която е регистрирана, тъй като не е била на територията на Република България за времето от 08.04.2012 г. до 19.04.2013 г. Няма данни да е осъществявала заявената дейност като земеделски производител след 04.04.2012 г. – датата на регистрацията й. Дори да се приеме, че за времето от 04.04.2012 г. до 07.04.2012 г. е започнала да извършва декларираната дейност, то за периода 08.04.2012 г. – 19.04.2013 г. няма основание да се направи извод, че е продължила осъществяването й. Правилно съдът е приел, че е без значение обстоятелството на внасяне на осигурителните вноски, след като декларираната трудова дейност като земеделски производител не е извършвана.

Съгласно чл. 48а от КСО осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат право на парично обезщетение за бременност и раждане вместо трудово възнаграждение, ако имат 12 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск. При настъпване на осигурителния случай бременност и раждане за осигурената жена възниква право на парично обезщетение за срока по чл. 50, ал. 1 от КСО - 410 календарни дни, от които 45 дни преди раждането. Осигурено лице по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КСО е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 от КСО и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Осигуряването възниква съгласно чл. 10 от КСО от деня, в който лицата започнат да упражняват трудова дейност по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 от КСО и за които са внесени или дължими осигурителни вноски, и продължава до прекратяването й. Според § 1, т. 5 от ДР на КСО регистрирани земеделски производители и тютюнопроизводители са физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред.

Жалбоподателката не е упражнявала трудова дейност като земеделски производител и не е пребивавала на територията на страната в периода 08.04.2012 г. - 19.04.2013 г. 

Внасянето на осигурителни вноски без да е упражнявана трудова дейност не е достатъчно, за да се признае правото на исканото обезщетение.

Отделно от това следва да се отбележи, че жалбоподателката пребивава в държава, която не е член на Европейския съюз, поради което всяко преминаване на лицето през границата на Република Турция се отбелязва в задграничния й паспорт. Така лицето не може да се позове на Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент от 29.04.2004 г. 

Извод- лицето не е осигурено лице и към момента на осигурителния риск не отговаря на материалноправните изисквания на чл. 48а от КСО за получаване на обезщетение за временна неработоспособност за бременност и раждане.

Кой съд е компетентен да разгледа дело за развод на български граждани, постоянно пребиваващи в друга държава- член на ЕС?

Съпрузи, български граждани, с обичайно местопребиваване в Испания са във фактическа раздяла. Съпругата предявява иск за развод пред съда в Испания. 
Компетентен ли е испанският съд да гледа дело за развод на български граждани? 

Отговорът търсим в Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела.
Компетентният съд при брачни дела се установява на база на обичайно местопребиваване, а такова за нашите съпрузи е Испания. Следователно испанският съд е компетентен да постанови развод между български граждани; Но при наличие на общо гражданство на двамата съпрузи, независимо от обичайното им местопребиваване на територията на Испания, компетентен да разгледа делото е и съдът, чиито граждани са двамата съпрузи. Като общото гражданство трябва да съществува към момента на сезиране на съда. (Лицата с двойно гражданство също се ползват от това правило). Следователно българският съд също е компетентен по делото за развод, тъй като съпрузите са български граждани.
Сега да усложним нашия казус- месец, след като съпругата се обръща към испанския съд с искане да постанови развод, съпругът прави същото искане, но пред  българския съд.
В този случай, в изпълнение правилата на Регламент 2201/ 2003 година, българският съд следва да изиска доказателства относно наличие на производството пред испанския съд и да изследва кой съд е сезиран първи. И когато установи, че това е испанският съд, да спре производството пред себе си до установяване неговата компетентност. 
Ако компетентността на испанския съд бъде потвърдена, българският съд е длъжен да прекрати производството. Съдът, пред който искът е предявен по-късно, се отказва от компетентност в полза на съда, който първи е сезиран.